За Борис Христов

   

                       

 БОРИС ХРИСТОВ

( 18 май 1914 – 28 юни 1993)

Неговият глас се отличава с грамадна сила, поразява с богатството на нюансите – от гръмоподобните, гневни избухвания до нежното пианисимо. Сценичното изпълнение достига в пълния смисъл на думата върховете на драматизма”

Царствените определения са съпътствали неизменно многобройните появи на Борис Христов на световните оперни сцени. Огромното количество страници, посветени на творчеството му са писани сякаш със златно перо, потапяно в море от суперлативи. Цитатът е част от редовете публикувани в пресата през 80-те години по повод превъплащението му в ролята на Филип Втори в “Дон Карлос” в Залцбург. Други критики, за същата роля отбелязват блясъка на гласа и многото бои, заложени в него – от смазващата мощ до топлотата, благородството и дълбочината.

След хипнозата на спектакъла мнозина са се опитвали да разшифроват магията. И неизменно са стигали до извода, че всеки жест носи своята дълбока мотивировка. Защото Борис Христов освен с вокалната си мощ се налага в историята на оперното изкуство и като творецът-енциклопедист. Той отприщва артистичната си емоция едва след като тя е преминала през ситото на ерудицията и интелектуалното осмисляне. Известно е, че докато стигне до истината за своя герой артистът е прекарвал часове в съзерцание и анализ на образци от изобразителното изкуство, прелиствал е томове книги от богатата си библиотека. “Всичко трябва да се опознае, да се разбере и научи, да се стигне до истинския стил и философска дълбочина на творбата.” – това е едно от завещанията на маестрото, отправено към младите артисти.

В звездната си кариера Борис Христов си е извоювал предимството там, където се появи да бъде властелин и законодател на спектакъла. Влизал е в спор с авторитети в оперното изкуство. Но никой не пдозира в тези стълкновения на сцената примадонски каприз. Защото изискванията му винаги са били следствие от невероятната му прецизност в прочита на подробностите, които извезват монументалните платна на цели исторически епохи.

Уникална черта на образите на Борис Христов е внушението на чувството за многоизмерност. Енергията на образите, изградени от него идва от умението му чрез вокал и пластика да рисува и реалното, но и илюзорното. И така да постига своеобразно “стерео-присъствие” – да влиза в кожата на героя и същевременно да го наблюдава отстрани.

София е отправната точка в пътя на Борис Христов към оперните сцени на майсторите: Римската опера, Театро “Сан Карло” в Неапол, Ла Скала, театритев Парма, Болоня, Венеция, Мантуа, Генуа, Палермо, Лондонската Ковънт Гардън, “Колон” в Буенос Айрес...

От огромния сейф на своя репертоар големият артист най-често е изваждал ролята на Филип Втори – пял я е 420 пъти. Следват Борис Годунов – 300 пъти, Дон Базилио – 290 пъти, Досифей, Мефистофел... Към дългия низ от роли се добавят и изповедалните изпълнения на български и руски църковни песнопения, на Литургия Доместика от Александър Гречанинов, на вокалните шедьоври на Модест Мусоргски.

Личността на Борис Христов фокусира специфични щрихи от артистичния му талант, вложен в различни роли. В тази личност странно, но хармонично се съчетават противоположностите: мъченическият израз на оперния трагик във вердиевия репертоар, славянското достолепие от руските опери, молитвеният израз на разкаяние в “Парсифал” на Вагнер, тънкият комизъм в Дон Базилио, необятността на песните на Мусоргски. Спойката в тази хармония на противоположностите е широтата на таланта. След знанието е идвала свободата да отхвърля историческите щампи и да намира своя ключ към образа и епохата.

Щедростта и благородството са доминиращи в този въображаем портрет-колаж от чертите на различни герои. Онова, което Борис Христов направи приживе за младите таланти на България като дарител и техен учител в българската Академия за изкуство и култура в Рим е едно от доказателствата, че величината на артиста е не само в ролите му, но и в житейските му дела.

 Елена Драгостинова